Live Chat software

Добре дошъл, посетител! [ Регистрирай се! | Вход

Добави Oбява

Освобождението на България от турско робство

ТРЕТИ МАРТ 1878 година

Освобождението на България от турско робство, нашият национален празник

Много българи (дори и на най-високо ниво) днес си задават въпроса, защо датата на подписването на Санстефанския мирен договор се е утвърдила като толкова значима в българската история, или пък умишлено пропускат да споменат чия е основната заслуга да се стигне до нея. Защо не честваме като национален празник 6 септември 1885 г. – когато двете части на разделена България (Княжество България и Източна Румелия) се обединяват, или пък 22 септември 1908 г., когато княз Фердинанд Сакскобургготски обявява официално независимостта на България от Османската империя?

Трети март се празнува, защото в резултат на Руско-турската освободителна война (друг термин не е измислен) се прави първата, най-важна стъпка към утвърждаването на България като суверенна държава.

От падането ни под османска власт през 1396 г. ние извървяваме дълъг път, докато стигнем отново до своята национална идентичност. За съжаление, поради близостта си до османската столица националното осъзнаване започва доста по-късно от това на други съседни народи. Първите стъпки на етническото пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски (едва в края на ХVIIIвек), минават през българското Възраждане и извоюването на независима българска църква (1860 – 1870 г.) и достигат до организираната борба за независима държава.

В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения. Първото е умереното, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и гарантира до голяма степен целостта на българската етническа територия. Също така, той предвижда и помощ отвън. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.

Другият вариант е радикалното течение. То предлага точно обратното – всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се гарантира, а като краен вариант се предвижда намесата на Великите сили. Тоест, съдбата на България неизбежно се оставя в техни ръце и зависи от техните интереси. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития, но прави целта по-близка.

Част от българското общество, нетърпеливо да извоюва бързо свободата си, избира втория път. През 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на може би 30 хиляди жертви българите привличат вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове на онова време, като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Джузепе Гарибалди и много други издигат своя глас в защита на българската кауза.

Това дава повод на Русия, като единствената силна православна славянска държава, активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.

В продължение на две столетия Руската империя води цели 13 войни с Турция. Тези войни имат една обща стратегическа цел – спечелването на контрол върху Балканите и Проливите между Европа и Мала Азия. За тях пътят за установяването на империята като световна сила винаги е минавал през Босфора и Дарданелите и оттам към Егейско и Средиземно море и световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на славяните и изобщо на православните християни в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвърждава и руското влияние на Балканите.

„Нашата”, освободителната, тринадесета по ред война, се различава от предишните. Преди всичко по това, че този път Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Победена в предишната, Кримската война (1853-56) от Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия:

„Нашите интереси в момента – пише министър-председателят Горчаков, – изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана”.

През 1875 г. най-напред вдига въстание населението на Босна и Херцеговина, а после се надигат и българите (Априлското въстание). В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция, която неизбежно губят (1876 г.). Източната криза избухва с нова сила. Руската дипломация започва активни действия за мирното й уреждане. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. тя постига свикването на Цариградската посланическа конференция и подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.

Русия се оказва пред реалната заплаха фатално да подрони авторитета си сред балканските християни, ако не се намеси в този критичен за тях момент. В никакъв случай не бива да се забравя и натискът отдолу – естествената симпатия на обикновения руски народ към поробените българи – едноверци и славяни. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни руски позиции на Балканите щели да бъдат загубени. Показателни са думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до императора Александър ІІ:

„Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ….ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите…”.

След бурни дебати в Коронния императорски съвет в Санкт Петербург, на 12 април 1877 г. (по стар стил) мотивите на Милютин са приети. Войната започва. В нея се изправят 185000-ната руска армия (впоследствие увеличена до 314000; 350000 със съюзниците [Сърбия, Черна гора и Румъния] и българското опълчение), срещу 200000-ната армия на Османската империя (увеличена до 281000 в хода на войната).

За осем месеца, след много тежки битки и масов героизъм на обикновения руски войник и на българските опълченци, руските войски освобождават цяла България и стигат до столицата Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано (днес истанбулският квартал Йешилкьой), тогава разположено на 12 км от Истанбул, е подписан мирният договор между Русия и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя, от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на българската екзархия и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България  (без Северна Добруджа, която се дава на Румъния за нейното участие във войната), цяла Тракия (без района на Гюмюрджина [дн. Комотини] и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).

Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков договорът да има характер на „обикновен прелиминарен (предварителен) протокол”.

„Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст – пише в дневника си Игнатиев. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия… Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир… сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса”.

Вероятно не всички тайни договорености на висшата руска дипломация са достигали до знанието дори на посланиците й. Граф Игнатиев изглежда не е бил информиран за поетите тайни ангажименти към Австро-Унгария и за секретните споразумения с Англия, които Русия не можела да не спази. Очевидно той също е бил пионка в голямата игра.

Не е била ясна цялата картина и на големия руски дипломат граф Шувалов, по това време посланик в Лондон. От една страна той е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира дипломатическия ход, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той пише:

„Санстефанският мир е едно нещастие за нас… Това е най-голямото недоразумение, което можем да допуснем. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки”.

Всъщност обаче Санстефанският мир не е „недоразумение”. В паметна записка на министър-председателя Горчаков до императора (неотдавна открита в личния архив на съпругата му), написана малко преди подписването договора на Берлинския конгрес, се казва:

„Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи, и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкова по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет”.

С подписването на Санстефанския мир царското правителство постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено, ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите изглеждат и се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството от неговата ревизия се насочва против руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката трайно се утвърждава.

И така, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878 г. В него участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се представят от министър-председателите княз Горчаков, лорд Дизраели, Граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна присъстват двама паши.

Подписалите Берлинския договор двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, докато Македония е върната обратно под властта на султана.

Това е шок за българите, но от позицията на познанията ни днес не бива да ни изненадва. Балканските проблеми никога не са се решавали с оглед на интересите на балканските народи. Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от многото други политически споразумения. Сърбите се сражават близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, която обхваща не повече от една трета от етническите им предели. Гърците от 1821 до 1828 г. водят жестока кръвопролитна война с турците. Като резултат само Пелопонес и Атика, тоест отново не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава независимост. Румънците нямат въоръжени въстания, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължава десетилетия. Влахия и Молдова се обединяват в едно княжество едва след Кримската война, като държавата им обхваща само половината румънска етническа територия.

Българите не правят изключение. Те дори получават повече, отколкото може да се очаква – в границите на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българското население. Двете части имат различна степен на самостоятелност, но съвсем скоро, през 1885 г., успяват да се обединят в единни етнически граници.

И така, макар и временен, Санстефанският мир, който празнуваме, има своето огромно значение.

За нас, българите, 3 март 1878 е въплъщението на едно начало. На този ден е направена онази първа политическа крачка, заради която са дали живота си хиляди верни синове и дъщери на България. Този ден показва на българите, че жертвите от Априлското въстание не са дадени напразно, че саможертвата на убитите и тежко ранени над 80000 руски войници и 15 хиляди български доброволци, сражавали се в Руско-турската освободителна война, не е била напразно. Сан Стефано окончателно срутва започналата да се пропуква стена, отделяща България от Европа. Той поставя началото на онази Трета България, на която историята е отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.

Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества още през 1880 г. – две години след Освобождението – като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 до края на II Световна войнаденят е национален празник като Ден на Освобождението на България от турско роибство. Еднократно денят е отбелязан като национален празник през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988 г., той стана официален празник, а през 1990 г., когато в България започнаха промените, с решение на парламента датата бе обявена за наш национален празник.

източник: http://lozanova48.com/articles/treti-mart-1878-godina-osvobojdenieto-na-balgarija-ot-tursko-robstvo-nashijat-nacionalen-praznik.html

Добавена на 02.03.2017

Етикети:

558 Общо преглеждания, 1 за днес

22 /25 /5

  

Сходни НОВИНИ, ЗАБАВА, КЛИПОВЕ И ФИЛМИ

Реклама

Вашият коментар

Времето в София за днес и утре

Последни обяви